Вярата е способност на духа ♥ Религиозността на ЧЕХОВ
За вярата на Чехов – един завладяващ текст на съветския лингвист, литературовед и богослов Михаил М. ДУНАЕВ (1945-2008)
Религиозността на Чехов. Нима самото съмнение за такава не е неуместно? Може би единственият, който приказва за високата набожност на Чеховото творчество дълго време беше С. Н. Булгаков, който първи разкри международното значение на концепциите и художествената мисъл на този публицист. Още по-поразително е, че това разбиране прозвуча още в 1904 година като отзив от гибелта на Чехов в обществената лекция „ Чехов като мъдрец ”. Философът тогава твърди, че по силата на своите религиозни търсения Чехов „ оставя зад себе си дори Толстой и се доближава към Достоевски, нямайки тук равни на себе си ”.
Според справедливата мисъл на Булгаков своеобразието на Чехов като създател се състои в това, че той търси правдата, Бога и смисъла на живота не като изследва възвишените прояви на човешкия дух, а нравствените недостатъци, падения и безсилието на личността, т. е. поставял си е най-трудните художествени задания. Не възхитено любуване от духовните висоти, а състрадателна обич към слабите и неверни, само че живи души – това е главният възторг на Чеховата прозаичност.
Подобна позиция обаче, сходна режисура на казуса изисква от индивида и извънредно религиозно напрежение, тъй като крие в себе си заплаха, която е трагична за духа – заплахата да изпаднеш в безизходно песимистично отчаяние в доста от виталните полезности: при съзерцание на непривлекателните, прекомерно многочислени, страни на живота. Само вярата (ще прибавим от себе си), същинската религия, която при Чеховата режисура за загадката на индивида е подложена на съществено тестване, може да избави индивида от безизходицата и унинието – само че другояче и не може да бъде открита същинската полезност на самата религия.
Чеховият принцип за религиозно реализиране на живота се трансформира в самобитно тестване и за неговите читатели. Авторът принуждава и читателя да се приближи до рисковата линия, оттатък която царства безпределният скептицизъм и където свирепства пошлостта в „ загниващите низини и блата ” на човешкия дух. Може ли с убеденост да твърдим, че всички ще съумеят да избегнат тази заплаха? Не се ли крие в това една от аргументите за изказванията за Чеховата нерелигиозност – в слабостта на вярата на тези обвинители, които не устоят тестването на словото на Чехов?
Освен това, в нашето схващане нерядко се оформят стандарти, които наподобяват безспорни. А не е по този начин. Например, кой не е цитирал известното изявление на Чехов, че признава медицината за своя „ законна жена ”, а литературата – единствено за „ държанка ”. Тези думи са от писмо до Суворин от 14 февруари 1888 година И всички ги повтарят, без дори да се замислят. Но по-полезно би било да си спомним по-късното самопризнание към същия Суворин, в писмо от 11 ноември 1893 година за привързаността му към литературата: „ … До такава степен се привързах към нея, че започнах да ненавиждам медицината ”. Същото важи и за мирогледа и вярата на Чехов. Повтарят и повтарят едно и също, без да си вършат труда нито да осмислят казаното, нито да проследят вътрешното придвижване на индивида към ново придобиване на вярата.
Затова още преди революцията се образува избран стандарт за мирогледа на Чехов: за него се оформя трайно репутацията в случай че не за напълно атеистично надъхан, то най-малко безразличен към въпросите на вярата човек.
Възпитан в строги религиозни правила, Чехов, както постоянно се случва изключително при свободолюбивите натури, от млади години мечтае да получи независимост и самостоятелност от това, което деспотично му се е налагало по-рано. Той има, както и доста други, своите съмнения; и неговите изявления, които дават израз на тези му подозрения, по-късно са абсолютизирани от писалите за него, още повече че по тези времена на невъздържан от нищо разгул на атеизма по принцип имаше податливост да се преувеличи безбожието на всички дейци на съветската просвета и изключително на писателите. Това бе особено и за западните либерали. Всяко, дори и неопределеното изявление се тълкуваше в напълно съответен и избран смисъл (а неуместното се премълчаваше). С Чехов това бе още по-лесно, тъй като той изрича своите подозрения ясно, а резултатите от своите размишления, от напрегнатото духовно търсене, не бърза да показва на хорския съд.
Въпреки мъжествеността на характера, Чехов е целомъдрено-свенлив по природа и всички свои интимно-духовни прекарвания крие усърдно от странични хора, а нерядко прибягва и до смешка, когато диалогът визира нещо същностно значимо за него. Резултатът е неговата известност – на студен рационалист, бездуховно-равнодушен към същностните въпроси на битието.
По свидетелството на Бунин, Чехов „ държеше всички на известно разстояние от себе си ”. Хората с не толкоз фина душевна организация не са могли да схванат това и са предпочитали да го поясняват въз основа на своите лични лимитирани показа за живота – при подобен взор Чехов се трансформира в сухар, в безсърдечен и леден човек, в публицист, който не изпитва обвързаност към нищо.
Лекарят И. Н. Алтшулер, който лекува Чехов в Ялта, свидетелства, че писателят „ носи кръстче на шията си ”. Нека се замислим: за какво му е на безверен да носи кръст? Всеки може да бъде упрекнат в престореност, само че не и Чехов. И в случай че е бил приключен безбожник, то носенето на кръст би било недодялан фалш, а той не e търпял нищо подправено, в каквато и да било форма. А и за себе си го е носел, не за показ: никой и не подозирал това, а Алтшулер го схваща инцидентно, преглеждайки своя пациент.
Проблемът за битието на Бога е централен за съветската литература. Съзнателно или не, всички се изтезават точно над него. Всички – някои неосъзнато като Тургенев, а други осъзнато като Достоевски.
„ Рече безумец в сърцето си: няма Бог… ” (Пс. 13:1).
Пътят на Чехов е път на превъзмогване на безумието. Да, случвало му се и да се оглежда, разпознавайки обратно изменчивите съблазни на безбожното битие. Но не трябва да му имаме вяра, когато прекомерно изрично заявява личното си безбожничество.
Важното е, че се „ отдалечава ” от вярата, от диалозите за нея, когато става дума за вярата в нейното битово-буржоазно схващане. „ Бъди правилен на жена си, моли се с нея по молитвеника, събирай пари, бит спорта, и работата ти е в забрадка вързана и на този, и на оня свят. Буржоазията доста обича така наречен „ позитивни ” типажи и романите с сполучлив край, защото те я успокояват с мисълта, че е допустимо и капитал да трупаш, и невинността си да пазиш, и да бъдеш звяр, и в това време благополучен ” – написа той на Суворин на 13 април 1895 година, отхвърляйки с подигравка и пренебрежение сходно „ благочестие ”. Може ли обаче да се прави извод, че Чехов отхвърля потребността да си правилен на жена си и да се молиш с нея? А някои вършат точно този извод.
Неприязън провокират у Чехов и актуалните нему религиозни търсения на интелигенцията. Може да се съгласиш или не с негативната му оценка за философско-религиозното придвижване при започване на 20 век, само че би трябвало да се знае коя религия отхвърля той: Чехов изпитва неуважение точно към интелигентската религия.
„ Необходимо е да вярваш в Бога, – написа той на Миролюбов декември 1901 година – а в случай че няма религия, не шуми, а търси, търси самичък, един против един със съвестта си ”. Самата жадност за религия, жаждата за Бога, духовната жадност, когато е мощна в индивида, към този момент е начало на набожен живот.
И. Л. Щеглов (Леонтиев) написа през 1910 година в опит да осмисли личността на Чехов (в началото на неговия несбъднат план за спомени): „ Мисля, че когато Чехов говореше за религията на Сергеенко и другите, той като художник можеше да приказва дори против себе си, с цел да провокира избрани ноти в другия – ноти, които му бяха нужни като художник. И най-после, Чехов можеше да се отнася като художник даже към религията, бидейки справедлив като самата природа, и обективно да преглежда религиозното усещане на другите. В края на краищата Чехов бе доста по-религиозен от мнозина, смятащи себе си за такива ”.
Това е значимо удостоверение.
Както и да стоят нещата, не може да се каже нищо несъмнено за наличието на Чеховата религия (особено в последния интервал от живота му), основавайки се единствено на директните му изявления. Това не значи, че вярата му е безсъдържателна. Означава единствено, че той не е приказвал нищо за това. Не е написал етюд „ В какво имам вяра ” и е бил въздържан към всичко, което визира прекомерно интимните му прекарвания.
Също толкоз мъчно е да се приказва за църковността на Чехов. Може да се допусна, че той е останал слабоцърковен човек, тъй като нито в спомените за него, нито в неговите писма не се приказва по тази тематика. Това обаче може да значи и друго: че самият той не е желал да приказва по този въпрос и не е показвал религиозността си.
Митрополит Вениамин (Федченков) привежда скъпо удостоверение:
„ Един от познатите ми таганрогски свещеници познава протойерей Б., дъртак в напреднала възраст, съвременник на Чехов. Старецът му е разказвал, по какъв начин самичък е виждал Чехов да се моли на колене горещо на Бога ”. Ето едно опровергаване на изказванията за Чеховото обезверение. В мемоарната литература за съветските писатели сходно удостоверение наподобява има единствено за още двама класици: Гогол и Достоевски. Мнозина се смущават от гибелта на Чехов. В спомените на Книпер-Чехов четем: „ Дойде лекарят. Заповяда да донесат шампанско. Антон Павлович седна и, някак си многозначително, мощно сподели на доктора на немски (той знаеше доста малко немски): „ Ich sterbe… ” (Умирам).
След това взе чашата, обърна лице към мен, усмихна се удивителната си усмивка и сподели: „ Отдавна не бях пил шампанско… ”. Спокойно я изпи докрай, безшумно легна на лявата си страна и скоро замълча завинаги… ”.
А малко преди този момент измисля уморителна история, отвличайки по този начин вниманието на жена си от скръбната действителност и я кара да се смее. Празни измислици вместо изповед… Шампанско вместо причастие…
Трябва да изясним обаче: можело ли в Банедвайлер, където е починал Чехов, да се откри православен свещеник… Или затвореността му е стигнала до такава мъчителна степен, че се е трансформирала в спънка за всяка външна демонстрация на религиозното възприятие? И въпреки всичко Бог му дарува лека гибел, с каквато се награждават праведниците. Струва си да се замислим и да не вършим прибързани заключения. Не можем да знаем какво тогава се е случвало в душата му… Но основното, което свидетелства за вътрешното положение на художника, е неговото творчество. За духовното наличие на творчеството на Чехов може да се напише огромно проучване, само че дано се спрем най-малко на няколко образеца.
След прочит на описа „ През буйната седмица ” (1887 г.) митр. Вениамин (Федченков) написа: „ Този роман е може би едно от най-религиозните му творби, където той намерено приказва за Господ Иисус Христос, за въздействието на вярата в Него над всички хора, над целия живот… И в действителност е по този начин! Невярващият човек не би могъл да напише такова произведение ”.
Не би могъл… Това е казано за всички глухи и слепи.
Митрополит Вениамин ни оказва помощ да осмислим казуса за вярата на Чехов и в следните размишления: „ Ето какво притегли моето внимание у Чехов: по повод на… православното духовенство той не написа в никакъв случай неприятно. Обратно, показва го честно, откровено благочестиво, богомолно, непретенциозно. Разбира се, това още не е удостоверение за вярата на самия Чехов, само че по никакъв начин и не приказва за неговото безбожие. Ако той бе безбожник, мисля си, то просто не би писал за духовенството – и никой нямаше да го упрекне за това ”. Като цяло отношението на Чехов към духовенството е прочувствено, почтително, нерядко и състрадателно.
В. Зайцев има забавно наблюдаване за Чеховия портрет на духовенството – за него „ Чехов… пази изумително и дори превъзнася същото това духовенство, на което буревестниците към този момент подготвяха страдалчески венец. Той великолепно познаваше живота и не бе податлив към ограниченост, опростяване. И ето, става известно, в случай че вземем изобразяването на духовното съсловие, че там съвсем няма негативни персонажи ”.
За вярата писателят написа по този начин: „ Вярата е дарба на духа ”.
„ Човек или би трябвало да има вяра, или да търси вярата, другояче е празен човек ” – написа за самия себе си Чехов като свое житейско предписание. Наричащите Чехов апатичен към вярата, по този метод го афишират за празен човек – тъй като художникът би трябвало да бъде съден по законите, които самичък той признава за себе си.
„ Човекът до тогава ще се отклонява от посоката и ще търси задачата, – бидейки неудовлетворен, – до момента в който не откри своя Бог. Не бива да се живее в името на децата или на човечеството. А в случай че няма Бог, няма защо да се живее, би трябвало да умреш. Човек или би трябвало да бъде набожен, или търсещ вярата, другояче е празен човек ”, написа в записките си Чехов, когато обмисля „ Три сестри ”, и отчасти употребява последната мисъл в текста на пиесата. Важното е, че тук той отхвърля разбирането за смисъла на живота като живот единствено за бъдещите генерации или за щастието на цялото човечество. Че животът отвън Бога, отвън чувството на величие няма смисъл.
Образите, основани от художественото въображение, постоянно са единствено знаци, отразяващи събития и положения от вътрешния живот на създателя. Символизацията може да се извърши в съответни форми, напълно отдалечени от непосредствените прекарвания на самия създател. Но вътрешната връзка сред живота му и неговите създания е постоянно несъмнена.
Всички съветски писатели са минали през тестването на вярата, усещайки своето творчество като извършване на дълг, наследен от Бога, и директно или индиректно описват за това. Чехов също свидетелства за духовните събития от своя живот – посредством системата от литературни облици, които основава. В този смисъл и всичките негови творби са автобиографични.
Чеховото тестване на вярата се случва, несъмнено, на равнището на обобщението на виталните действителности, в система на разнообразни понятия от тези на персонажите му. С. Н. Булгаков написа: „ Разстоянието сред това, което би трябвало, и съществуващото, сред идеала и действителността, която трови живата човешка душа, предизвикват повече от всичко болежка и на нашия публицист ”. Вярата е трябвало да преодолее тягостното чувство за невъзможността, в изискванията на земното битие, да се осъществи поривът към вечността, със блян към която е била претъпкана душата, скована от пътищата на времето. Тогава какво е индивидът?
„ Загадката за индивида у Чехов – твърди Булгаков, може да получи или религиозно позволение или… никакво. В първия случай тя директно води към централния догмат на християнската религия, а във втория – към най-ужасяващия и обезсърчителен скептицизъм ”.
В тази парадоксална форма Булгаков като че обоснова мисълта, че Чехов е бил жертван на нуждата от религиозно осмисляне на битието, от одобряване на вярата като само допустима за него опора в живота. Другият път, който също е обозначен в международната литература, е на Байрон, с неговата богоборческа безнадеждност. Чехов е избегнал това грехопадение.
„ Съединяването на тъгата по Бога и тъгата по индивида ” (Бердяев) е определило цялата система на светогледа на този православен по дух публицист.
*Дунаев, М. М. „ Религиозность Чехова ”, Православная сказка, 4, 2005, превод: Златина Иванова
Източник:
Снимка: Антон Чехов, bg.wikipedia.org
